"Правиш грешки и продължаваш напред" - това е. Грешката е неизменна част от живота. "Само, който не опитва, той не греши" - ГРЕШКА. Това е една от най-големите самозаблуди и основен мотиватор на пасивно-изчакващото поведение. Защото непредприемането на действие всъщност се оказва най-голямата грешка. Без действие няма отреагиране. Вътрешният отговор е спрян. Вие натискате отвън, енергията, под формата на емоция или афект, ви натиска отвътре и се създава напрежение. Първо в главата, после в душата и накрая в тялото - ГРЕШКА. Понякога дори фатална.
Друга грешка на пасивността е, че докато няма действие, няма как да има промяна. За да спре да съществува, грешката трябва да бъде поправена. Случва се с лично волево усилие, а не с магична промяна на метеорологичните условия отвън. Това е следващата грешка в пасивността - “да изчакам нещата да се оправят”, “да настъпи подходящия момент”, “да премине бурята”, “да задухат по-благоприятни ветрове”... и докато чакам съм ПАС. Имам извинение да не правя нищо. Имам извинение, че не се движа. Имам извинение, че стоя потопен в грешката. А това човек да стои в грешката и да се жалва си има и своите плюсове. Има една (за мен извратена) душевна ласка “о, горкият аз”, “ах, колко съм нещастен”. Тъгата ни помага да осъзнаем, че имаме нужда от грижа, както и това, че можем да си я дадем сами. Но превърне ли се в отчаяние и безпомощност, започва да обслужва други цели. “Сега” - мобилизира и подтиква към действие. “После” е само мисъл без действие (или бездействие).
Някои хора мотивират своето “после” с тезата “в момента не съм в състояние”. Защо да не си в състояние? Защото си затънал “до уши” в грешката. А най-добре се виждат щетите отстрани. За това, ако искате да има промяна, каквато и да е промяна, е нужно да успеете да погледнете, това което ще се поправя отстрани. Така се вижда цялостната картина. Имаме пълна информация за ситуация. Вътре в нея се вижда само една част, т.е. информацията, с която разполагаме е непълна. Първата стъпка преди всяко действие е събирането на достатъчно информация. Направете стъпка извън грешката, напуснете я и я огледайте. Какви са пораженията? Кое е сработило и кое не? Какво трябва да се премахне и какво трябва да се запази?
Какъв ви е усетът за грешки? Сработва ли предусещането или го бъркате с притеснението? Това всъщност е доста често срещана грешка. Хората избягват да направят нещо, защото откриват в себе си неприятно усещане. Решават, че е “вътрешен глас”, доверяват му се сляпо и отлагат активността. Но кой говори отвътре? Интуиция или тревога? Вашето чувство за малоценност или минал травматичен опит? Има разлика. Ако е интуицията, тя не би подтикнала към крайна пасивност. “Това не е за мен” обикновено е последвано от “но бих могъл/могла”. Имаме алтернативно действие. На лице е поправяне на грешката. Единственото действие, към, което подтикват тревогата и страха, е бягство. Избягва се действието, избягва се срещата със страховете, избягват се трудностите, избягват се уроците, избягва се живота. Онзи пълноценния живот, а не уплашеното вегетиране. “Аз опитах и виж какво стана?!” И какво стана? - имаш вече опит. Неуспешните опити са, за да ни учат (често по-добре от успешните), а не да ни спират.
Сигурно на всеки един от вас се е случвало да се натрови с храна. Но това не ви е отказало да се храните като цяло. Взели сте си поука и сте продължили в живота. Чувството за малоценност - ах, колко услужливо е то на бездействието! "Аз не съм способен", "Нямам достатъчно сила, знания, умения...", "Аз съм малък"... дрън, дрън. Всеки човек е достатъчно голям, за да поправи грешката, която е допуснал. За съжаление не всеки пораства достатъчно, за да го осъзнае.
И понеже живеем в свят, който не търпи бездействието и “патовите ситуации” не са естествено състояние. Нивото на съществуване, до което е достигнала нашата цивилизация предлага няколко посоки на действие:
1. Mолитва. “Моля те, Господи, помогни ми да разбера! Прати ми просветление.” Универсално е за всички религии. Представата на всички хора по света е, че Бог ни гледа отвън и като външен наблюдател е наясно с цялата ситуация, респективно с грешката. Само да бъде така добър да ни я подшушне. Ако може и с ясни и точни инструкции за поправка.
2. Медитация. В състояние на широко съзнание наблюдавам себе си и ситуацията и търся “бъга”, който не съм открил с рационалния си ум (или със стесненото си от афект съзнание). Принципът е същия, като горния - достъп до гледка с цялостната картина. В тази връзка, гласът (и пръстът) на приятелите, които посочват грешките се пренебрегва именно по тази причина. Те посочват само грешката, само един елемент от картината и не дават яснота върху целостта. А грешката никога не е изолирана. Тя е част от нещо по- голямо. Нещо предназначено не просто да работи, но и да се движи напред.
3. Рейки. Рейкистите имат една (минимум) стратегия за справяне в повече. При справянето с всяка грешка са важни три неща: осъзнаването, поправянето и урокът. Какво и къде бъркам? Как мога да поправя нещата? Какво имам да науча? За всеки един от посочените елементи можем да си помагаме с Рейки.
4. Гуру / психотерапевт. В източната култура, когато хората осъзнаят, че колата им е за поправяне и е нужен ремонт (колата, като метафора на движещата сила), за да продължат пътя си, си намират гуру. В западната култура в ролята на помощник по ремонта влиза психотерапевта. И двамата наблюдават отстрани и помагат на търсещия да сглоби цялостната картина и да осъзнае кое не работи.